***
В непонятни съчетания
от магма, слънце, буря, тишина
из хилядите в теб съзвучия,
недосегаема – за краткост аз неричам те душа.
По плстовете ти без отдих ровя,
когато съм сама.
За да те докосна, крепост моя
необрана… досега.
Не се учудвай когато
погледа си в тебе впия,
и в студени есен, зима
като птица в пролетта
песен ще извия.
Не се учудвай, че устните ти
с плам целувам, а дъхът ти
като капчици в лазура
с топли глъдки искам да изпия.
Не се учудвай!
Нима до тук не си разбрал
какво сърцето ми лелее?
То иска въздух, много светлина
самотно в мрака да не тлее.
Ревност
На облаците разгневени
очите ти приличат.
А думите ти…
нямам думи да изричам.
Мълния, взрив или бомба заредена.
Все едно. В тази нощ най-сложна
Беше друг и аз бях друга.
И в дните си обременена
не исках твоята услуга.
За нищо… из спомените бродех!
В тихи вечери се молех
да изтлееш във съмнение.
Не си разбрал, загива страст и дружба,
щом гнети ги подозрение.
***
Посвещавам на М.
Рисувам те с палитрата
на свойто вдъхновение
сред руините на мъртвия Содом,
стъпките ти плахи в бялата пустиня
едва докоснал новия си дом.
Очи рисувам аз, като небето сини,
присвити често в ревност, суета
прощалната прегръдка мила
с неотразимата тъга.
Защо ли ровя този спомен
останал при литналите дни,
нима той диша и пулсира
първа обич възкресил.
Та тя е жар зарита в пепелта
и за нея неподвластна е възрастта.
Далеч от теб ще бъда аз,
главата днес съм тъжно свела.
Раздяла туй не е за нас,
а пътя нов, по който съм поела.
И теб ще чакам всяка нощ
сред розите във китната алея.
На моя сън ще станеш гост
и мислите със твоите ще слея.
При теб ще идвам често аз
Със своя образ ще живея
и теб ще милвам във захлас
сърцето щом при твоето съм вплела.
Не е раздяла туй за мен
нали със образа ти пак живея.
Когато дойде любовта
Заслепява с бляскавото си сияние
с образа на смутен светих.
Покорява със словестно излияние
и дишаме с ритъма на стих.
Литваме с невисимата сила
и докосваме бленувани звезди,
омагьосани от нейната закрила
стихват болки и беди.
Приласкани в радост и страдание
с любовен аромат познат,
люшкани в нежно колебание,
но… обичаме и тази благодат.
И честити с тези изкушения
бледнеят всичи огризения.
За сонета
Хрумна ми идея –
скрих я в сферата
на своята конкретност.
Поизчаках… и ето я в цветовата гама
от мен избрана.
Поведох я към пристан
в ретроформа.
Плени ме стойката и стройна,
одеждата и строга,
да прегърна друга – модна,
опитвам се – не мога…
Навярно за сферата
на днешната конкретност
значение има
мойта дълголетност.
Времена
Не, не ми напомняй за това,
което казахме си вчера!
Нима забравили сме нежните слова
заровихме ли ги в интимна сфера?
Груби нрави сме приели днес,
във дребосъчета ни те превръщат.
От хаос и от непрестанен стрес
в нас диващината се завръща…
Обичах те! Но не за господар
жадува чувството ми свето.
Излъчваше ти завладяващ чар,
от него бе сърцето ми превзето.
Сега си друг и аз съм друга,
на времето коварно е това заслуга.
Желание
Не се учудвай, че пред теб откривам
желания забулени от дим…
Години аз дущата си превивам
във танца нелюбим.
Не се учуедвай, не копнея
звезди небесни да ми донесеш,
а само нежни думи да люлеят
игриво пламъче на свещ.
Магията на дланите ти топли
с най-искрените влюбени очи,
да превърнат тихи вопли
във пожънат сноп мечти…
От пламъчето се пожар разгаря.
И гори… Той сам за себе си да отговаря.
Блаженство
Повярвай ми, когато слушам аз
Бах, Шопен, Вивалди,
топло ми е и в безумен мраз,
душата ми е низ гирлянди.
Моят слух от Бога надарен
улавя съвършенство –
божествен химн от звуци сътворен
познаваш ли това блаженство…
когато от клавиша бял понесен
летиш в невидимото царство
на свойто възнесение
към безкрайното пространство.
И само в миговете на това величие
захвърлям дребнотемието с безразличие.
***
Не съм единствена със тъмния загар
със блясък изумруден във очите.
На други дай сърцето си във дар,
със други аз ще ровя из мечтите.
Ослепи те власт – в скъпернически бяс
премина не една засада.
С тишината разговарях аз,
бягайки от скритата досада.
Където искаш днес иди,
остави сама да помечтая.
Плувайки в спокойните води
бряг ще търся да ме приютява.
И това не е закана,
а край на дълголетната измама.
Раздяла
На прага се изправи. Нищичко не каза.
Погледна… кимна ми с глава,
очаквах аз една разумна фраза
преди да хлопне външната врата.
Не се обърна. Над мен звезди безбройни
блещукаха сред нощния екстаз,
от хлад потръпваха мислите нестройни
скитници неразговорни в късен час…
Зората с меката одежда
ме обгърна. Проблесна светлината.
Тъгата бавно спомени подрежда,
блуждае птица в тишината…
И в този кръговрат, сполука – несполука,
всеки миг обрулен, крие мъдрост и поука.
***
Удивление буди моя гняв презрян,
но усмивката ти го сломява.
Явно съм от Бог избран,
щом с тази милост ме дарява.
Дали си пришелка
от планета съвършена ,
че думите – преди да изрека –
улавяш с лекота безмерна.
Усмихваш се със поглед шеговит,
меден звук ме покорява
и в мрачен ден, и в мразовит
със Слънцето се аз сгодявам…
Благотворна жизненост раздаваш.
За мене тя е музика – признавам!
***
Надникнеш ли във моя ден,
душата ми ще видиш бяла
без онзи порив устремен,
стихнал в косата снежнобяла.
И плаха съм без глас,
безсилна в ежби и неволи,
очаквам бсеки миг и час
врата да се отвори…
И розите да разцъфтят
с неподправеното си ухание,
за мене не скърбят,
не разбират мойто състояние.
На годините гледам с умиление,
изминах този път в стремление…
Далеч от теб
Далеч от теб ще бъда аз,
главата днес съм тъжно свела.
Раздяла туй не е за нас
по пътя нов, по който съм поела.
И теб ще чакам всяка нощ
сред розите във китната алея,
на моя сън ще станеш гост
и мислите със твоите ще слея.
При теб ще идвам често аз,
със твоя образ ще живея
и теб ще милвам във захлас
сърцето щом при твоето съм вплела
Не е раздяла туй за мен,
нали със образа ти пак живея.
***
Не презрение душата ми гнети,
а безкрайно стълкновение;
коя съм аз и кой си ти
във дни на омерзение?
Изливаш своя гняв неудържим,
злобееш в роля недостойна,
и питам – как ще продължим,
броня ли да сложа двойна?
Молиш се за прошка ти,
за яроста си – оправдание
В сърцето ти е клин забит –
болка и страдание.
Но коя съм аз и кой си ти?
Отговорът е – различни и това ни провали.
Прозрение
От твойта власт освободена
вървя със помислите чисти,
и така разкрепостена
аз истини прозирам.
Но бяха стъпките ми смели
за пари или изгода.
Дните с теб изпепелени
правят ме по–строга.
Часове за тях премислям,
за сцени бурни и тревожни
за лудия ти бяг по цели спорни
и… осъмвахме си чужди.
Сега по своята пътека
ще бъда някъде по–нужна.
***
Ще се мразя ако знам,
че пречка съм ти във живота,
че неукротимият ми плам
причина е за твоята голгота.
Виновна съм, признавам аз –
внесох смут във дните ти спокойни.
Не забравяй, с твоята над мене власт
удари понесох многобройни.
Не ме упреквай! Беше моя дар,
безценното ми украшение,
един незаменим олтар
на безропотното упоение.
Но сега разбирам… нямахме сполука.
Беше плод на въображаема пролука.
Миг желан
Докоснат от прегръдка нежна,
от Хелиос грабнал светлина,
до вчера в клетка безнадеждна,
роб на свои правила.
Не вярваш в пътя ти неясен
нещо да се промени,
че с вятър безтелесен
може и тоя миг да отлети.
Зная, склонен си към размишление,
но сега, като в представление
грабни мига желан, сърцето си отдай.
Опивай се от неповторимото ухание
на краткотрайното очарование
и твоя земен аз е станал рай!
Ревност
Навъсените вежди, погледа ти строг
будят в мен недуомение.
Изчесна в теб предишния възторг
и ме гледаш с подозрение.
Повярвал си на подлеци,
на лъжите им си днес подвластен.
Попаднал в капаните на хитреци
раздвоен е твоят път неясен.
Ще мине време и навярно ти
за лековерието ще имаш угризение…
Моята ръка ще търсиш може би,
за да искаш извинение…
Напразно! От ревността превзета
ще изчезнат чувствата ни свети.
Повярвай
Не тъгувай! Лице със сълзи не обливай!
Какво, че с бръчици е набрадено.
Ваятел нежелан дълбае и загива
всяка хубост с времето отдалечено.
Крадешком в душата ти надничам,
в неделимата ти катедрала,
в нея хубост друга мен привлича,
нима не си разбрала?
Зрее в мен надежда скрита –
ти някога ще оцениш това,
което казват искрените ми слова.
И тогава ще имаш за награда
най-истинско богатсво –
сърцето ми любящо, лишено от коварство.
Разочарование
Пулсира в тебе каменно сърце;
споменът за него ме притиска,
не разбрал – грабителски ръце
гонят всякаква душица близка.