Моята муза
Искам да те има
в свенливата главичка на кокиче,
в аромата на зюмбюла дъхав,
в усмивката на пламенно момиче.
Искам да те има
в жасминовата бяла прелест,
в люляковите ресници,
в елдъза гиздав в ранна есен.
Искам да огрееш
стаята ми с шарената черга,
със лъчите да залееш
фикуса до плетена драперия.
И седнала пред старата камина
с два пламъка да грейна.
С лято да живея в зима,
искам да те има…
Молба
На слънцето да викна ли, поспри!
На тръпката и силната десница,
на мигове щастливи в нашите души,
на утрото разтворило ресница.
На залеза да викна ли поспри,
на ласката с последните поклони,
на шепота по родните гори,
на времето годините отронил!
Да викна да крещя ли?
Не… аз моля те,поспри
ти, време безсърдечно.
Бързайки летиш…
Молбата ми е безнадеждна.
***
Не можем с времето да спрем
на полудяла пролет цветовете,
на влюбения лудостта,
нощта със греховете.
На бистрите потоци радостта,
снага извили през дерета,
на парещото слънце лудостта,
на зреещите семена в полето.
На дъгата смелостта
в загадачната си одежда,
на морето яростта,
покоя с тихата надежда.
Не можем лудостта да спрем
на вечната промяна.
На тази лудост искам
дълго да се насладя
и тогава нека да ме няма.
Обич
Остави да те обичам
и да галя твоите коси,
и галейки да сричам,
звездица ти ми си!
Остави да те обичам
като богиня своя бог,
аз на Хера не приличам,но
Зевс за мен си ласкав и суров.
Афродита аз ще бъда,
а ти, мой снажен Аполон.
От съня като се будя
до мене си планински склон.
На Олимп греха да скрием
с безумната му мощ
и пак с целувки да опием
нашата любовна нощ.
Остави да те обичам
като небесна синева,
като утринна прохлада
с нежни капчици роса.
Остави да те обичам
остави се, остави!
Оптимистично
Понякога съм бяла светлина
пияна от ухание,
игрива капчица роса
в разлистено дихание.
Понякога съблечената ми душа
е птица полетяла.
Над хребети летя
и се връщам помъдряла.
Понякога съм капчица сълза
от кладенци дълбоки.
Южняк я носи по следа
на верните посоки.
И пак съм утринна роса
в разлистено дихание.
В жасминова гора сама,
пияна от ухание.
Ухание
Променям се
и ставам по-красива,
когато нежен синчец
в косите ми вплиташ.
И по-добра,
когато твоята обич
в букета е скрита!
Когато напролет птици запяват
или есенни багри мене пленяват.
Когато дланите силни
над мойте заспиват
и устните шепнат:
„С любов те изпивам”.
Променям се.
И по-добра и по-красива
аз цъфнала съм хризантема.
макар и дребничка,
принцеса горда с диадема.
Украската си ти
Не си отивай, лудост и любов,
загара слънчев на мечтите,
стола с късче недолюбен зов,
усмивките и блясъка в очите.
Не си отивай…
На устни мили аз пчеличка бях
и пих нектар с наслада.
Оставих капчици за този ден -
от любов не ще съм винаги пияна.
Не си отивай… Остани!
Не всичко с тебе съм изпяла.
Но знай, украската си ти
във дни на есен помъдряла!
Реквием
На моя съпругКато облак живота и в цветни одежди
е разнищван от вятър, разкъсван и гол,
във него човекът трупа надежди,
накрая съблечен, съборен е ствол.
Печален и зъзнещ денят му немее,
с него ехидни години или с любов…
В тях се препъвал и с обич докосвал
в полета властен смел и суров.
Трупа човекът товара огромен
на свойте надежди, илюзии, мечти…
И паднал безсилен в неясния спомен
ствола съборен, самотен мълчи.
***
Потърси ме в дивата коприва
в сока й лечебен и парлив,
докоснеш ли ме, друже мили,
диханието ми в лист е скрит.
И когато с парещия спазъм
потърсиш бистрия поток
и в плясъка му по скалите
парливия ще миеш сок,
ти, знай, това съм аз
ЦЕЛЕБНА…
Па макар и да боли,
скрита в дивата коприва
потърси ме,
обич ще откриеш ти.
Играта
Душата в броня трошлива
усмихва се често от сцената дива.
Изкуство ли прави - питам я тайно.
„Та ти не разбра ли, посестрима мила,
сърце като плаче аз мога да пея.
В житейската клада горелката скрита
докарва до края.”
И… действие последно. Завесата пада.
И някой със цвете и болка привидна
тихо ще каже:
„По тази жарава ролята беше добре изиграна.”
Най-бърза
Летиш ти, мисъл в пътища неравни,
раздипляш багри в огнени зари,
плахо тръпнеш в нощите потайни,
смела си във пламнали мечти.
От твойта мощ се аз увличам,
от неспирния ти порив скрит,
че кралица си всемирна в твойте висини.
И когато уморена на възглавието мълчиш,
в съня наново сътворена
по пътища невидима летиш.
За среща с ветрове немирни,
за ласката на весели звезди,
за поздрав със мечти най-свидни,
до тях най-бързо стигаш ти.
Сън бъди
Ти бъди на мойта есен вдъхновение,
свежа струя в притихнали води,
тих дъждец след стихналата буря,
слънчев лъч в облачните дни.
Сън бъди в безсънните ми нощи,
шепот нежен в дни на самота,
образ ти бъди на моите видения,
силата в отслабналата ми ръка.
Тишина
Мълчи.
Нежно струната трепти.
Бяла стая,
бели листи,
музика, искри.
И една тъга – времето лети.
Бели нощи,
будни нощи,
светъл храм, лъчи…
Усмихнати ресници
милват уморените очи.
Песен за нея
Гълъбице моя, бяла
дошла със шепота на пролетта,
загадъчна, ти скрила си в гърдите
на безкрая песента.
Гълъбице моя вярна,
ти знаеш да обичаш
през всичките годишни времена,
облечени във нежни звуци от Вивалди-
пленена от вечната им смяна и игра.
Усмихнат вятър скоро ще люлее
разцъфтяли дървеса.
С аромата им гълъбице моя,
изпей на Вивалди песента.
Унесен в твойта прелест
аз пътя ти ще следвам
до лъч последен с песента
защото те обичам
през всичките годишни времена.
Съхраних те
О ти, мой дух и чист, и светъл,
не веднъж за полет си мечтал!
Прекършен някога
нетленна мъдрост си събрал.
В този свят на болки щедър,
грехове не малко аз простих.
Та когато залинея
с пламъче да ме дариш,
че друг едва ли тъй ще свети,
както ти блестиш.
Ала някой дръзне ли да те отнеме,
това ще да е края –
пътят към ада или рая.
Нощна картина
Денят със драскотините заспива
и в ласката на мрака
поема дъх земята.
Светулчиците плавно навред
се гмуркат във тъмата,
притихналите птици слушат
на щурците
нощната соната.
и пее тишината…
а душата
устремена,
от невидими акорди обновена,
като пеперуда литва
в нощта благословена.
Любов човешка
Мълчиш в душите ни стаена.
Нима угасна порива ти жив?
Нима си вече уморена
прекършена от вятър див?
О, див ли казах?…
Или вихър ураганен
блъска ни в прахоляка сив!
И сивеем в него,
тихо, просто без кумир…
Денят ни с вик се свлича –
ела ти, струя бистра
прахоляка ни изтрий,
та кой ли по-добре от тебе
душите ще измие?
Ела, събрала сили,
напитка да ти поднеса,
гощавка да ти дам богата.
И в тържествения миг
музика олтарна
за теб да прозвучи!
Идвай надежда
Крилете бързо разтвори
светлика щом проходи.
С мене ти бъди
колебание когато ме споходи.
Когато във мъглива нощ
призраци неясни се разхождат,
невитима ела в зори
с усмивка светлородна.
Съмнения щом душата ми гнетят
и мисли разсеяни се гонят
в моя пристан остани
музите когато бродят.
Когато болка ме мори,
търся твоето дихание
всеки миг и всеки час,
ти идвай, мое УПОВАНИЕ!